РЕНЕСАНСОВА ЛИТЕРАТУРА


СРЕДНОВЕКОВИЕ И РЕНЕСАНС
 .
Към края на V в. сл. Хр. робовладелското общество в Европа постепенно преминава в нов обществен строй — феодализъм. Най-общо времето от V в. до първата половина на XVII в. се обозначава от историческата наука като Средновековие, хронологизирано в три периода: Ранно средновековие (V—XI в.), Пълноразвито средновековие (XI—XV в.) и Късно средновековие (XVI—XVII в.)- През Ранното средновековие се оформят феодалната йерархия и рицарското съсловие. Липсва единна държавна структура за сметка на съществуващите градове-държави с пълновластен господар-феодал, йерархически подчинен на краля. Не съществуват нациите, нито националните езици. Занаятите и търговията са ограничени. В Западна и Средна Европа като всеобща идеология се налага католицизмът.
В периода XI—XV в. феодалните владения се обединяват. Кралят се налага като абсолютен владетел. Градовете стават по-многолюдни, раздвижват се търговията и дребното занаятчийство. Сформират се нациите. Духовният живот се осъществява по строгите канони на църквата. С тях се съобразява и науката. В първите европейски университети, възникнали в края на XI в. (в Болоня, Париж, Оксфорд, Виена, Йена, Прага и Хайделберг), основно се изучава богословие. Наред с него църквата допуска и онази част от античното наследство, която не уронва вярата в бога: аритметика, астрономия, геометрия, граматика, реторика, диалектика, музика. Средновековните учени в повечето случаи са или мистици, или схоластици. Първите търсят общение с бога чрез видения, внушения, „божествени откровения” и други подобни методи, като напълно отричат съществуването на обективния свят. Другите се стрелят не към контакт, а към доказване на божественото начало на всичко в света. Като търсят логични обяснения и формулират понятия, схоластиците допринасят за развитието на прогресивната мисъл.
Бдителното око на църквата не успява да наложи канона докрай в литературата. Основната част от написаните литературни произведения са с божествена тематика, но наред с тях се появяват първите светски творби. Това е рицарско-феодалната литература, представена от любовни стихове и рицарски романи, силно повлияни от героичния епос (ирландските и скандинавските саги, френската поема за Роланд, испанските за Сид и Родриго, немските „Песни за нибелунгите”, английските балади за Робин Худ).
През XII—XIII в. структурата на феодалното общество се променя. Възникват стоково-паричните отношения, занаятчийският труд се отделя от земеделския, появяват се първите занаятчийски обединения (цехове), започва да се очертава нова класа — буржоазията. Поставят се основите на точните науки, благодарение на великите географски открития се разширяват познанията за света. Мирогледът на средновековния човек престава да бъде тясно религиозен. Този период от историята на обществото с нарича Предренесанс. Той подготвя човечеството за навлизане в новата епоха на Ренесанса.
Понятието „Ренесанс” (от фр. Renaissance) означава възраждане на класическата древност. С него се обозначава най-бляскавият период от културната история на Европа, започнал по силата нстолетия и обхванал цяла Европа. За начало на Ренесанса се приема творчеството на великия италиански писател Данте Алигиери и най-вече неговата поема „Божествена комедия” (в три части: „Ад” — 1315 г., „Чистилище” — 1317 г., и „Рай” — 1321 г.). В началните си проявления Ренесансът е свързан само с литературата — издирват се и се съхраняват антични литературни образци и се създават нови по тяхно подобие. Възражда се естетическият идеал на Древния свят, издигат се в култ древните езици. Постепенно Ренесансът разширява обхвата си и се превръща в идеология на новата буржоазна класа и като мироглед се противопоставя на католицизма и всемогъществото на църквата. Конфронтацията не е открита и демонстративна, а чрез постепенното налагане на нова идеология, наречена хуманизъм. За разлика от църквата, която поставя в центъра на общественото битие Бога (теоцентризъм), хуманизмът обръща поглед към човека (антропоцентризъм). Смисълът на хуманизма е в промяната на човешкото съзнание и активизиране деятелността на човешката личност, която се схваща като живо единство от плът и кръв. Основните черти, които притежава човекът на но­вото време, са свързани с многопосочна светска образованост. Той трябва добре да познава всички изкуства, да има основни знания и за науките. Освен това трябва да бъде жива, действена, динамична личност с развито чувство за чест и достойнство, да се бори за лично щастие, без да го очаква като божия благодат, да цени красотата и физическото съвършенство на човешкото тяло, да утвърждава хармонията в света.
Ренесансът променя отношението към жената. Според средновековните схващания тя е създание, по-низше от мъжа, източник на грях и злини. Хуманизмът я реабилитира както в интелектуално, така и в нравствено отношение, поставя я наравно с мъжа. Нещо повече — оценена е нейната физическа красота като източник на вдъхновение в изкуството. Цялата ренесансова живопис идеализира жената като съвършено творение на природата.
Творческата личност от епохата на Ренесанса се отличава с разностранност на таланта. Времето създава гениалните Микеланджело Буонароти, Леонардо да Винчи, Франсоа Рабле, Бенвенуто Челини и др. Те съчетават в себе си учения, философа, твореца на четката и перото, обществения деятел.
Ренесансът е продължителен и сложен обществено-културен процес. Той се развива неравномерно в различните европейски страни и преминава през различни етапи. Класическа ренесансова страна е Италия (XIV — XV в.). В съшото време Англия, Франция, Испания и Германия са в епохата на Предренесанса. През XVI в., когато Ренесансът бележи апогей в тези страни, в Италия той е в дълбока криза.

Църквата не остава безразлична към ренесансовия хуманизъм. Втората половина на XVI и началото на XVII в. са време на духовен терор, известно под името Контрареформация. Клади, аутодафета, преследвания от Инквизицията целят да възвърнат влиянието на католическата църква. Те не постигат целта си, но дават своето отражение върху идеологията на Ренесанса. В изкуството се прокрадва съмнение в осъществимостта на ренесансовия идеал. Отнета жизненост, трагичност, пресилен интерес към мистичното и ирационалното са част от новите.

*******************************************************************

България-можеше да бъде Първата ренесансова държава в Европа


Шовинистъ
15-06-2004, 12:42
Доказателство за това,е Боянската Църква и начина,по които е устроена.
Ако не бяхме паднали под турско робство,щяхме да сме една от най-развитите държави в Европа,люлка на ренесанса.
Населението ни към 1396 е било близо 2,2 милиона души,кажи речи колкто една Англия тогава…

gollum
15-06-2004, 13:06
Е, чак “първата” е малко пресилено, още повече – “ренесансова” (след като този термин е свързан с конкретно културно явление, възникнало другаде и различаващо се от това във втората българска държава). Инак културният разцвет и определено социално развитие на българското общество са пряко свързани с Византия и културните влияния и от един момент – взаимоотношения между двете държави (и най-вече – култури). В тази връзка може да се проследи определена, макар и далеч не пълна, общност с Ренесанса в Италия и съответното явление в Северна Европа (ако мога така да се изразя).
Но пък част от причините държавността ни да изчезне под ударите на съддаващата се Османска империя се коренят и в този културен разцвет и въобще – съответното развитие на социума. Въпросът е сложен и много интересен, но накратко въпросните промени са свързани по определен начин и съчетани с разпадане на централната власт и отслабване на държавността.

Шовинистъ
15-06-2004, 13:17
Може би трябваше да формулирам темата “България МОЖЕШЕ да бъде първата ренесансова държава в Европа”

Док Холидей
15-06-2004, 13:37
Може би gollum искаше да каже че Ренесансът е неизменно свързан със Западна Европа а при нас е прието Възраждането – все пак нали именно това значи Ренесанс
Не можем да употребяваме понятия които се отнасят единствено за определени географски места и периоди във времето както е Ренесансът – той е точно дефиниран и ние нямаме място в него.
Друг вариант на името на темата е “За ранното възраждане в България” или нещо подобно

Има данни, че първата българска държава “ Балкара “ е била в Памир религия и проправя път за ренесанса в европейските държави:

Някои неоспорими факти от българската история

дата на публикуване: 22.10.2008 г., 6123 прочитания

Иван Желязков

Изнесените по-долу факти могат да ни накарат да погледнем с друго око миналото си, и така да подготвим и бъдещето си. Най-вече могат да ни покажат кои са истинските ни корени. Могат да ни покажат нашия принос в развитието на човешката цивилизация и могат да обяснят на какво се дължи сегашното ни състояние.

Помислете върху изложените по-долу факти. Заедно с тях аз ще споделя и моите мисли с вас. Първо трябва да изясним нашия произход. Фактите говорят, че той не е славянски, както ни учеха досега. Основата ни е прабългарска. За това говорят следните факти:

А/ – Съвременният български език – тук трябва да се направи следната забележка – Има народи, които говорят език на друг народ като свой роден, пример шотландците. Затова някои прибързано се изказват, че езикът не е белег на народността. Голяма грешка, защото не всички народи говорят чужд език, само малка част в света са така. Езикът се оказва един от най-основните белези на народността. Той е носител и белег на историческото развитие, на културното развитие и т. н. Езикът / в не малка степен и съвременният език / може да се окаже най-достоверният белег на дадена народност, защото не може речта, която употребяваме всеки момент, да бъде фалшифицирана. Някои намерени глинени плочки могат да бъдат фалшифицирани, чрез технологии и подкупи. При съвременната реч обаче това не може да стане. Нашият език е причислен към славянската група на индоевропейското езиково семейство доста условно и то главно на лексикална основа. Но оказва се, че с тази славянска лексика съществува и не малко количество прабългарска лексика със същото значение. Пример – славянското – бягам, прабългарското – тичам / славянското – ходя, прабългарското – вървя / славянското – браня, прабългарското – пазя и много други. А граматиката ни е корено различна от тази на славянските езици и това не е само липсата на падежи, а и различната – много по-сложна глаголна система, зад поставеният определителен член и др. Някои казват: “ Никой не знае какъв е бил прабългарският език.” Не е така. Има намерени писмени паметници – не е само именника. От тях поне ясно личи характера на езика, неговия строеж. Отлично се знае, че граматиката на един език не може да бъде променена и българският го доказва. Не само в миналото, но и сега. Повече от един век се стремят да променят македонския диалект на нашия език, но граматиката му си остава непокътната. Така и граматиката на прабългарския език е останала непроменена през вековете, дори и голяма част от лексиката му се е запазила. Това категорично доказва мнозинството на прабългарския етнос над славянския, тракийския и др. И то при положение, че славянският език е бил наложен за официален през 9 век.

Един език може да се обяви за официален по политически причини, а не поради факта, че е най-говорен. Освен това единственият език на народ с граматика като нашата, дошъл на Балканите, наложил се и променил историята е прабългарският или българският. При това положение, изречение от рода на – “ Дали е така?”, смятам за излишно. Има данни, че първата българска държава “ Балкара “ е била в Памир – северните области на Афганистан – 1000 години преди новата ера. И днес там има народи, които говорят с нашата граматика и имат общи думи с нас. Това насочва мисълта ни, че сме от източен ирански произход и че сме индоевропейци, и че сме от бялата раса. Не всички светли българи са потомци на славяните. Тази теория за произхода ни е най-доказуема, въпреки че главно на военнотехническа основа има и тюркски заемки в прабългарския език, но те не разкриват така ясно граматическия строеж на прабългарския говор. Както и евентуални други езикови заемки, също не могат да направят това. Но съвременният български език, според мен най-голямото и сигурно доказателство за нашия източно ирански-индоевропейски произход, е подкрепен и от редица други – също сигурни доказателства като антропологията например.

Б / – Антропологическите ни особености: Учените антрополози заявяват, че нашият антропологически тип е прабългарски, в смисъл, не че съществува такъв тип, а че чертите ни са като на тези, които са дошли тук и са се наричали българи.

В / – Културни особености: В нашия фолклор са открити много прабългарски черти, срещащи се и на места, където прабългарите са били. Мартениците например, различни шевици и т.н.

Г/ – Историческата даденост: И най-елементарната логика сочи, че е невъзможно прабългарите да дойдат на Балканите само няколко десетки хиляди, да се наложат над славянското море, да образуват държава и да се противопоставят успешно на две империи – Византийската и Франкската. За подобно нещо и стотици хиляди не са достатъчни, колкото и да е силна организацията им.

Други неоспорими факти от нашата история са големите приноси, които ние, българите имаме в развитието на човечеството. Били сме от особена важност за европейския континент. Няма как да е иначе след като създаваме три големи и силни държави в Европа, където има много народи. Това са Стара Велика България, Волжка България и Дунавска България, на която ние сме преки наследници, защото България е жива и до днес, но за съжаление в изключително свити размери и няма водеща роля, а напротив – сега е играчка в ръцете на “Великите сили“. За да се създадат в Европа три големи и силни държави се иска огромен потенциал и много силна държавнотворческа традиция. Именно тази традиция ние сме я притежавали, защото сме един от най-древните народи. Доказателство за това е фактът, че името на българите се среща в най-древните хроники и легенди.

Какво тези наши държави правят за Европа? Спират нашествието на азиатските народи. На всички българи са известни делата на Кан Тервел. Между другото, арабската инвазия при Константинопол е била много по-силна, отколкото при Гибралтар и на Карл Велики е било много по-лесно да спре арабите при Поатие. Не случайно тогава Тервел е наречен спасителят на Европа.

Единствено волжките българи успяват първи да спечелят победа срещу монголите, в Дунавска България пък спират татарите, които са част от монголите – завоеватели почти на два континента през 13 век. Със своите територии и съпротива, българите във Волжка и Дунавска България, все пак в някаква степен, едните срещу монголите, другите срещу турците, успяват да притъпят азиатския устрем. Днешната най-голяма държава в света – Русия дължи в известна степен своя напредък в миналото на Волжка България, която завладява. Голяма част от руската интелигенция през 18-19 век е от български произход като Тургенев, Достоевски и много други. Още Стара Велика България е помагала на Византия срещу азиатските нашествия. А Дунавска България се вбива като клин между Византия и Франкската империя и заедно с военните победи срещу империите и дворцовите интриги в двата кралски двора, внася объркване в завоевателните им планове, като идеята за обединяване на франки и византийци и създаване на нова “Римска империя”. Карл Велики е искал да се ожени за византийската императрица, а браковете между владетелите винаги имат политически характер. Ако това беше станало, сигурно Европа сега щеше да бъде унифицирана като САЩ.

Може да продължите да четете в сайта:

Някои неоспорими факти от българската история

Желая Ви приятно четене!

Вашият коментар