Анна Ахматова – стихотворения
ЛЮБОВ
Ту змийка, преплетена зло,
сега ми предрича сполука,
ту гълъбка с бяло крило
отвън на прозореца гука,
привиди се в скрежа ли мек,
в съня ли дълбок на шибоя.
Но с нея забравя човек
утеха и радост какво е.
Тя шепне с молитвен копнеж,
ридае в звънтеж на соната.
И страшно е, щом я съзреш
в усмивка съвсем непозната.
*****
СЕГА СЕ МОЛЯ НА ЛЪЧА
Сега се моля на лъча –
той блед и слаб снове.
И днес от сутринта мълча,
сърцето ми – на две.
На моя умивалник стар
позеленя медта.
Но там лъчът разпалва жар
и весели света.
Невинен и обикновен,
витае в глух покой,
но в този дом опустошен
той златен празник е за мен,
утеха ми е той.
1909
ЧЕТЕЙКИ „ХАМЛЕТ”
1.
Зад широките гробища бляскаше вир
и димяха пустинни земи…
Ти ми каза: „Какво пък, иди в манастир
или някой глупак си вземи…“
Само принцове казват такива неща,
но речта му ще помня докрай –
нека пада по моето рамо в нощта,
както мантия от горностай.
2.
Грешни мисли ме смутиха,
проговорих: „Ти…“
Озари усмивка тиха
милите черти.
Плам в очите ми безспир се
пали и гори…
Любя те, като четирсет
ласкави сестри.
1909
ТЪМНАТА ТЕРАСА
Тъмната тераса
и в дървото – птица…
А на мойта маса –
мъжка ръкавица.
Лампите са жълти.
Нощем шум витае.
И не си дошъл ти,
а защо – не зная.
Утре чакам ясно
слънце златокъдро.
Всичко е прекрасно
и сърцето – мъдро.
Глъхне в самотата
от боязън смътна…
Четох, че душата
уж била безсмъртна.
1911
ПО ПЪЛНОЛУНИЕ ПОТЕГЛИ
По новолуние потегли
другарят ми и, значи – край!
Присмя се „Циркаджийка! Негли
ще доживееш ти до май?“
И както само брат се праща,
изпратих го на дълъг път,
не зная колко нови плаща
ще могат да го заменят.
И нека в друми каменисти
пребъде болката у мен…
Пантофките ми пак са чисти,
чадърът ми е пак червен!
Гърми оркестър и не може
да има в празника тъга.
Но зная аз, че пета ложа
е вече празна отсега!
1911
© Иван Николов, превод от руски
САЙТ ЗА СВЕТОВНА ЛИТЕРАТУРА 